Lex Patriae

Monday, June 12, 2006

 
Родословие на семейство Сарафови и детство на Кръстьо Сарафов



По реда на раждането: Катерина Сарафова, починала на шестнадесет години като ученичка в Солунската гимназия, Ангел Сарафов, лекар по очни болести, завършил и специализирал във Виена, Петко Сарафов, строителен инженер, завършил в Петербург, Борис Сарафов, виден македонски деец и революционер, завършил Военното училище в София, Кипра Сарафова, по мъж Хаджигеоргиева, гимназиална учителка, завършила Институт за приложни изкуства във Виена, Кръстьо Сарафов, народен артист, завършил драматическата школа в Петербург със звание „свободен артист", Злата Сарафова, по мъж Фетваджиева, лекар-гинеколог, завършила в Женева и специализирала във Виена, Вълчо Сарафов, служещ, Елена Сарафова, починала две седмици след раждането, и Никола Сарафов, строителен инженер, завършил в Петербург.

Кръстьо Петров Сарафов е роден на 6 април 1876 г. в село Либяхово, Гоцеделчевско, като шесто дете между шест братя и четири сестри. По летописни бележки и спомени от дядото на артиста по бащина линия, записани от бащата на артиста, Петър Сарафов, родът произхожда от село Осепово, между Банско и Горна Джумая. През май 1858 г. Вълчо Сарафов, жител на село Гайтаниново, завел тримата си синове— Коста, Петър и Никола, на поклонение в Рилския манастир. Когато стигнали превала „Попова глава" между Банско и Горна Джумая, Вълчо показал от височината Осенозо и казал: „Да знаете, че коренът на нашия род Сарафовци е от това село. Преди повече от сто години, когато целият Доспат е бил по-турчен, прадядото на дядо ви Коста като по-събуден и корав християнин плюнал на мохамеданството и заедно със своите братя се преселил в Гайтаниново." Дядото на артиста, Вълчо Сарафов, е роден на 23 април 1800 г. и се е занимавал с търговия на гвоздеи и подкови. Бил и в първите редици на борбата за черковна свобода и независимост. В спомените си за него бащата на артиста казва: „Баща ми е единствен виновник за днешното положение на всички негови потомци." Другият му син, Коста, чичото на артиста, също буден ум, е участвувал в борбите за създаване на българска независима църква. На свикания през 1871 г. събор в Цариград за изработване на Екзархийския устав между пред¬ставителите на българските области в Турция е бил и Коста като представител на Неврокопската епархия. Бащата на артиста, Петър Сарафов, е роден през 1842 г. в село Гайтаниново. От ранни години и той като баща си и брат си е проявявал буден ум и упорит характер. Основното си образование е получил в Гайтаниново. Учител му е бил даскал Георги Ив. Зимбилев, който пръв по онова време въвел ланкастерския метод на обучение. След завършване на селското училище в Гайтаниново баща му го изпратил с брат му Коста в Серес, настанил двамата в гръцко семейство, за да изучат гръцки език, и ги записал в гръцката гимназия. Тук ведно с учебните предмети — география, математика, астрономия, двамата братя изучили основно гръцки, старогръцки и литературния турски език. Завършил гимназия с отличие, Петър Сарафов се отдал активно на просветна дейност в родното си село Гайтаниново. Борческият му дух здраво се опълчил срещу всички домогвания на гръцката патриаршия за погърчванс на българското население в Източна Македония. През първите години след завършване на гимназия Петър Сарафов учителствувал и в други села из Неврокопско. Младият родолюбец ясно осъзнал, че най-силно оръжие срещу гръцките попълзновения за духовно подчинение на българското населе¬ние е просветата, и смело поел пътя на апостол-будител. Открил и организирал български училища в много села из Неврокопския край. Със слово и дело младият родолюбец развил неустрашима пропаганда за българщина дори до Серес. С брат си Коста отворил и в Мелник българско училище. Оценявайки изключителната му будител ска дейност, архимандрит Методий Кусевич, протосингел на екзархията и екзархийски наместник в Цариград, го назначил за инспектор на всички български училища в Източна Македония със седалище Серес, където той наново открил закритото българско училище, основано по-рано от С. Сълганджиев. През годините на апостолската му дейност в Серско, Неврокопско и Драмско гръцкият език в училищата и черквите на всички български села бил изхвърлен и заменен с български. Първите ученици на българската солунска гимназия от Източна Македония били събрани и изпратени да се учат от Петър Сарафов. По-късно той станал и директор на българското училище в Серес. Още като млад селски учител в Либяхово Петър Сарафов се оженил за Сирма Карпузова, дъщеря на свещеника Кръстьо Карпузов, по-късно архимандрит Харитон, също пламенен родолюбец и борец за българска църква. В турско време архимандрит Харитон бил архиерей в София, а след Освобождението—в Серес. Бил и председател на общината на Серес. Двамата мъже, зет и тъст, неустрашимо се борили за българска църква и българско слово. „Отначало гърците гледали с насмешка на българското училище в града (Серес, б. н.). Впоследствие обаче, когато българското учебно дело в града и околията се разрастват, гърците се сепват и започват да подстрекават и да клеветят българските учители в Серес начело с моя баща и дядо ми Харитон, който по онова време бил архиерейски наместник"—разказва Кръстьо Сарафов. Уличени в бунтарство против империята, двамата родолюбци биват осъдени от местния военен съд на 16 години затвор. Солунският военен съд потвърдил присъдата и през 1885 г. те биват изпратени в Смирненския затвор, впоследствие преместени в г. Караман, Конийска област, в Мала Азия. Тук по спомените на Петър Сарафов почти цялото население е било неграмотно и е търсело помощта му за писане и прочитане на писма. Турското население е било любезно с тях и те спокойно са се движели из града. Това им помогнало през 1887 г. да напуснат незабелязано града и да заминат за Цариград. Оттук, подпомогнати от многобройната българска колония, с руски параход заминават за Одеса. Същата година се завръщат в България и се заселват в София. През 1888 г. в София пристига и Сирма Сарафова, съпругата на Петър, с децата си. В София Петър Сарафов като отлично владеещ турски и гръцки език, добре персийски и арабски постъпва в Министерството на външните работи — преводач на документи. Дългогодишен деен борец за църковна независимост, основно запознат с църковните песнопения и канони, Петър Сарафов проучва източната музика и съставя обемист труд (834 страници!)— „Ръководство за практическото и теоретическото изучаване на восточната музика". Трудът за дълги години остава настолна книга по песнопение на всички църкви в България и Македония. Когато човек преглежда труда, остава учуден от музикалните познания на мастития българин. „Петър Сарафов — пише П. Динев — след дълги и изчерпателни проуч¬вания по един неопровержим начин пръв доказа, и то по гръцки източници, че Иван Кукузел е българин от Драч. По не¬гово мнение, също така добре обосновано, първият български песнотворец е живял през време на първото ни робство под гърците през XII или XIII век. През 1906 г. , шейсет и четири годишен, той е назначен за преподавател по турски език на двата специални класа във Военното училище в София. В тази напреднала възраст неуморимият книжовник съставя и издава „Османска граматика", а през 1907 и „Синтаксис", пособия крайно необходими за питомците на училището. Буди учудване не само тънкото литературно познаване на турски език, но и умението му да даде и подреди, без да е специалист езиковед, методологически системно материята. В спомените на синове, дъщери и внуци Петър Сарафов се рисува като строг домовла-дика, крайно ученолюбив, обичащ реда и дисциплината, религиозен, тачещ строго народните верски и битови обичаи. Несъмнено, пословичното трудолюбие и на сина му Кръстьо иде подчертано ясно от родителя. Петър Сарафов умира в София на 1 ноември (ст. ст.) 1915 г. Дядото на Кр. Сарафов по майчина линия, както се каза, е архимандрит Харитон с мирско име Кръстьо, на когото е кръстен и артистът. Ръкоположен е бил за свещеник в родното му село Либяхово през 1850 г. Строг, непреклонен, със силен дух и горещо родолюбие архимандрит Харитон през 1870— 1873 г. е бил председател на българската община в Неврокоп. През 1873 г. е бил избран за серско-мелнишки-драмски мит¬рополит, но като вдовец неръкоположен. През 1876—1877 г, е бил управляващ Софийската митрополия. Единствената дъщеря на свещеник Кръстьо Карпузов, бъдещия митрополит, Сирма Карпузова, се омъжва за Петър Сарафов в село Либяхово, когато Петър като млад учител развива енергична просветна дейност в Неврокопско. Образът на майката на артиста, родила десет деца и отгледала още тол¬кова внуци и внучки, е ярко запечатан в спомените на всички, които са я познавали. В единомислие те разказват за способностите и качествата на достойната българка. Неграмотна (за времето й рядкост е било момиче да се прати на училище), но 'надарена богато с природен ум, Сирма Сарафова е била фактическият стожер и разпореждащата воля по всички въп¬роси, засягащи многочленната домашна челяд. Снимките, които е оставила,я рисуват като едра,здрава жена с блага физиономия, чиито малко присвити очи и тънка усмивка говорят за доб¬родушие, весел нрав, за склонност към хумор и ирония. Баба Сирма е притежавала и способност всекиго да поставя на мястото му. Надарена с всичките добродетели на българска¬та майка, Сирма Сарафова е проявявала интерес и към събития от по-широко обществено значение. Инж. Ник. Сарафов отбелязва в спомените си: „Въпреки голямата й домашна работа тя не се уморяваше да пита и разпитва поради неграмотността й сама да се осведомява за всички събития, свързани със съдбата на България, за всичко, отнасящо се до поробена Македония. Никога няма да забравя, че след разгрома на България в 1913 г. при завръщането ни от бойното поле тя пред мене и Кръстя изрази голямата си мъка, като каза: „Сега ми е толкова тежко, колкото когато убиха и брата ви Бориса." От жизнения дух на майката артистът наследява подчертаната си склонност към хумора и шегата, наблюдателността си — да не пропуска нищо, което може да се види от веселата му страна. Ако волята, упоритостта, трудолюбието и посто¬янството в преследваната цел Сарафов наследява от баща си, веселия нрав, практическия ум и оптимизма взема от майка си. Впрочем много от горните качества идат кръстосано от двамата родители. Артистът се ражда при „странни обстоятелства", както сам отбелязва. „Когато майка ми била в положение на 9 месеца с мене, отишла на реката да пере черги. Изпрала ги и ги простряла по трънаците да съхнат на слънце. Но започват родилните мъки. Тя се сбъркала какво да прави при това положение: да остави чергите — може да ги задигне някой. Затова започнала бърже да ги прибира, задява се с тях, макар че били мокри и тежки за носене. След малко обаче била принудена да ги хвърли и набърже ме изтърсва на пясъка край реката. Акуширала случайно минаващата баба Митра Кокова. Майка ми ме занася в къщи па цедило. Тя беше здрава и силна българка. Децата си е раждала при най-тежки и примитивни ус¬ловия — все в яхъра при говедата да не гледат децата." Жените махленки, като научили, че Сирма пак се сдобила с нов отрок, отишли да я видят и да й занесат по обичая сухо грозде и леблебии. Момченцето се родило черничко и грозничко, по майка му го обикнала с по-особена обич. Малкият Кръстьо растял палав и непослушен. Твърде не¬връстен родителите му го пратили на училище. Както е разказал спомените си от детските си години: „. . . в къщи бяхме много деца — братчета и сестричета. За да не се преплитам в къщи, родителите ми ме изпратиха на училище много малък. По мое време обучението беше съвсем друго от сегашното. На учениците от първо отделение сега откриват буквите една по една, а тогава учителят написваше цялата азбука на мукавичка и ни караше да повтаряме хорово всички букви, докато ги научим. А за това се изискваше от нас много време и упорит труд. Учениците не бяха разделени,както сега, на отделения, а всички учехме в една стая. Тогава нямаше никакви удобства — нито сегашните хигиенични сгради, нито учебници, нито учебни помагала. Учението по мое време не беше учение, а истинско мъчение. След като усвоихме азбуката, учихме псалтира.Всеки празничен ден ходехме на черква. Понякога аз и някои мои другарчета четяхме псалтира пред покойници, за което получавахме по една щампована кърпа." Когато особено хубаво четял в черква, малкият Кръстьо получавал от баща си по петак. Така с псалтира и петачетата той продължил учението си. Сам артистът признава, че в онези предюношески години немирствата и момчешката палавост съвсем не са му били чужди. Проявявал е и спортни качества: сръчно се катерел по дърветата, успешно надскачал „трупешката" (скачане с плътно прибрани нозе) махленските си другари, гонел и ловял щиглеци. Че артистът в момчешките си години не ще е бил съвсем от кротките, говорят и думите му, казани пред артиста Ст. Сърбов: „Ако аз през деня не направех някоя бела, не можех да заспя спокойно. Такъв си бях от малък." За същия немирен дух свидетелствува и народната артистка Марта Попова Сарафов й е казвал: „Не мога да си легна спокойно, ако през деня не съм направил някой шейретлък." Шест-седемгодишен, Кръстьо е обичал и да плаши по-възрастните си братя и сестри с думите: „Ке се потурчам", от което всички изпадали в ужас. Пак в онези немирни години често се е криел между големите градински чимшири (лятно време са спали на кьошка), чакал е да заспят родителите му и е зашивал завивките им, за да се наслади рано сутринта на ефекта от шегата си. Когато пък е пасял свините, крадял от бостанските тикви, разчупвал ги и мамел животните, за да не се пръскат.Явно е, че пакостите на младия Сарафов са идели от живия темперамент на момчето. Увлечението и упоритостта, с които по-късно ще посещава представленията и репетициите на Пожаровия театър в София, говорят определено за същности в характера, които по-късно именно защото са същности, ще останат цял живот определящи моменти в развитието на човека и артиста. През 1888 г. и семейството на Петър Сарафов се преселва в София. Настанява се в паянтова стаица в двора на митро¬полията. По-късно с големи задължения П. Сарафов построява малка къща на ул. „Осогово" 36 в новия тогава квартал Ючбунар. Пристигането в София Сарафов рисува в спомените си, които разказва на П. Тихолов: „. . . Пристигнах в столицата на България тържествено, яхнал гордо едно пъргаво и упорито магаре. Бях облечен с вехти селски дрешки и фес на главата. Тогава и наум, разбира се, не ми е минавало, че ще стана артист, че ще доживея 50-годишна сценична дейност." В училището го подлагат на изпит, за да определят в кое отделение да го запишат. Записват го в трето отделение. Школното обучение на юношата не е вървяло твърде гладко. Столицата на княжеството, макар по онова време мръсно и неугледно селище, се е представила на Сарафов в сравнение с родното му село с всички съблазни на големия град. Тук има бирарии, певачки, хармоники и въртележки, да не говорим за великденския събор. Системата на преподаване, суха и схоластична, не е будела у младия школник интерес към по-трудните и отвлечени предмети. „Мързелив не бях — разказва Сарафов ,— Но учителите не умееха да направят предмета си интересен, да заинтересуват възпитаниците си. А всеки предмет може да стане интересен, стига преподавателят да съумее да го оживи и одухотвори, т. е. да намери пътя и събуди любознателността на ученика. Тъкмо това моите преподаватели на времето не съумяваха да сторят." Все пак с природния си ум младият Сарафов, макар немного блестящо, минава от клас в клас. Уроците си готвел обикновено вечерно време, защото през деня обичал да се разхожда из града и зяпа по сергиите на чаршията. Особено обичал театрото. За театралната си слабост изповядва: „Под навеса на нашата къщичка слагах черга и там приспособявах нещо като сценичка, където играехме с другарчетата на „театро" в присъствието на публика — съседи и съседки. Моята ранна любов и силно влечение към сцената изкупих с много големи жертви. Едва ли някога човек е бил преследван и бит по-жестоко от мене заради „престъплението" да обича, посещава и играе в театър. Строгият ми баща в никой случай не се съгласяваше да стана „карагьозчия", т. е. артист. Той се срамуваше и презираше това „позорно" занятие. Въпреки всички пречки, страдания и горчиви изпитания, на които бях подложен от свои близки, аз успях да стана артист благодарение на твърдата си воля и дарование." Братът пък па артиста, инж. Ник. Сарафов, е записал в спомените си: „Когато вечерно време Кръстьо, сестра ни Злата, Вълчо и аз седяхме около една маса (за да не горят две газени лампи) да готвим уроците си, Кръстьо вместо уроците си четеше разни книжки, особено когато баща ни не беше се още завърнал. Майка ни понякога ни заобикаляше да види как вървят заниманията ни и когато забелязваше, че Кръстьо не се занимаваше с уроците си, мъмреше го и му се заканваше, че ще го обади на баща ни." Артистът е разказвал, че силната му страст към театъра през ученическите му години се е родила стихийно. С дълбоко вътрешно удовлетворение той е видял първите представления на „Хубава Сидония", „Лукреция Борджа", „Кулата на Нел" или „Ужасните потайности на Париж". Една лятна вечер с дружина махленски приятели попада и на представление на операта „Фауст". Пътуваща италианска трупа давала части от операта. Младият Сарафов за първи път видял актьори-певци. Впечатлението, което му направило певческото изкуство на артистите и особено преобразяването на д-р Фауст от побелял старец в млад момък, музиката и декорите — всичко оставило в душата му неотразимо впечатление.Дни и седмици не могъл да се успокои от виденото и чутото. Тогава замечтал да стане оперен артист. „Но как без глас се става оперен артист? — се запитах. — Обстоятелството, че не бях много музикален и че нямах глас, охлади до голяма степен желанието ми към сцената. Но скоро след „Фауст" видях драмата „Кулата на Нел” на Ал. Дюма. Представлението ми направи силно впечатление. Тогава си помислих: „Ако оперен певец, за който се иска глас, не мога да стана, то артист мога да стана я!", и от този ден нямаше представление, на което да не присъствувам." През лятото на 1890 г. покойният артист Борис Пожаров, тогава млад и ентусиазиран театрал, образувал в София своя трупа — „Васил Левски". Трупата давала представленията си в театър „П а п а д о п о л у". Малко по-късно той наел големия дъсчен цирк на известния по онова време италиа¬нец Анджело Пизи, приспособил конюшнята за сцена, арената за зала, прибавил към името на театъра и ново име — „Зора", и започнал усилено сценичната си работа.Появяването на новия театър не е могло да остане неизвестно и на увлечения от сцената Сарафов. В „Зора" между другите пиеси („Хубавата Сидония", „Адам и Ева", „Обесването на Васил Левски", „Прекрасната мохамеданка", „Асо спатия", „Иванко", „Отело", „Миха лак и чорбаджи", „Разбойници") се дала и „Стефан Караджа" от Тодор Х. Станчев. В патриотичната пиеса не липсвали бенгалският огън и живите картини, с които Борис Пожаров често си служел за сценичен ефект. В пиесата, както е разказал Пожаров, е трябвало да се води лют бой между турския аскер и остатъците от разбитата чета на Хаджи Димитър. При усилената пушечна стрелба (стрелбата се произвеждала с капси от ловджийски патрони в мангал с жарава) сцената се изпълвала с дим и мирис на барут. След като видял една от репетициите на „Стефан Караджа", за петнадесетгодишния Сарафов не е имало вече сила, която да го отклони от театъра. „С часове, дори с дни чаках да започнат репетициите, които следях с особено внимание — разказва артистът. — Репетираха пиесата („Стефан Караджа", б. н.). Лицето, което играеше ролята на Спиро Македонски, отсъствуваше. Аз седях на един от предните редове в салончето. Ръководителят на театъра Борис Пожаров, като ме видя( усмихна се и ми каза: — Хей, момче, ела тук! Скочих и веднага отидох при него. — Често ни посещаваш — ми каза той. — Изглежда, че обичаш изкуството и искаш да станеш артист. Давам ти ролята на Спиро Македонски. Опитай късмета си. Зарадвах се много и приех с готовност неочаквано напра¬вената ми покана. След това той набързо репетира с мене и хареса играта ми. И публиката ме посрещна с въодушевение. Това бе моето първо кръщение, моят дебют. Бях безкрайно щастлив. Аз вече играех с истински артисти, а не с другарчетата от махалата. Започнах да бягам редовно от училище. Нищо не беше в състояние да попречи на пътя ми към сцената. Родителите ми напразно ме преследваха и гонеха. Те искаха да си гледам уроците, а не да се занимавам с театро. Както съобщава народната артистка Адриана Будевска, при един остър конфликт с родителите си Кръстьо избягва от дома си. Кръстьо избягва, без да се чуе и види накъде. Поскитал доста, той най-после решава да отиде при Пожаров, който го взема под свое покровителство. Пожаров го храни и пои и най-главното—дава му роли, една от друга по-хубави и по-големи. Кръстьо става актьор. Пътят, който 15-годишният ученик поема, полупризнат, пол у непризнат от родителите му, е съпровождан често от „трусове", които като че ли повече закаляват волята му да •следва пътя на непреодолимото си влечение, отколкото да го разколебаят. Такъв трус е случката, станала през една лятна вечер, запомнена, описвана и разказвана не от едного от близ¬ките и роднините на артиста.3 Страстта на младия Сарафов към театъра добила такива размери, че той започнал да не се връща в дома си и за спане. Веднъж не се завърнал два-три дни. Безпокойството на родителите му от постъпката се обърнало в остър гняв. Борис Сарафов, брат на героя, четири години и половина по-възрастен от него, ядосан, решил на всяка цена да го намери и накаже. Като го открил и потирил като добиче, по целия път го биел с канията на сабята си. Събрани в двора, всички домашни отдалеч чули гръмливия глас на по-въз¬растния Сарафов и протестите на Кръстьо. Когато влезли в двора, двамата спрели пред кладенеца. Баща му веднага му посочил кладенеца и му казал, че е по-добре да се удави, отколкото да става карагьозчия. Борис Сарафов пък, току-що завършил Юнкерското училище и произведен подпоручик, му заповядал по военному веднага да се хвърли в кладенеца като незаслужаващ повече да живее. Кръстьо прескочил с единия си крак предпазния парапет и театрално отговорил: „По-добре да се удавя, отколкото да ме мъчите и да ми пречите да стана артист." Казал и тутакси се обърнал към брат си Борис: „Чакай, бате, да се простим и ще се хвърля." Намесила се и майката: „Прости му, Борисе,той вейке няма да бяга и ще се поправи"— приплакала. „Присъдата" била отменена, майката, бащата, Борис Сарафов и голямата дъщеря Кипра след кратко съве¬щание решили да изпратят младия театрал вън от България, дето няма театър, за да се излекува от театралната си болест. През есента на 1894 г. ученикът бил изпратен в Одрин да следва българската гимназия. Първото излизане на Сарафов в „Стефан Караджа" е станало на 6 януари 1891 г. През същата година и следващите две артистът играе под ръководството на Пожаров в ролята на Хил от „Преклонение на кръста" на Калдерон, Отец Иван и Милку в „Иванко" на В. Друмев, Куздо от „Руска" на Ив. Вазов, Комарджията в „Насила оженване" па Молиер. Като ученик в III клас през 1892/93 г. играе в някаква женска роля, По-късно и старият Константин Сапунов му поверява ролята на Фьокла Ивановна (побългарена — баба Тудорка) от „Женитба" на Гогол, превод на Ив. Иванов. В ролята обаче не излязъл, тъй като родителите му го изпращат в Одрин. В По-жаровия театър „З о р а" остава три години За Одрин младият Сарафов заминава, за да постъпи в IV клас на IV-класното училище „Д-р Петър Берон" като екзар¬хийски стипендиант. Изпращането му в Одрин е било продиктувано вън от причините, за които ще говорим по-долу, вероятно и от обстоя¬телството, че през учебната година 1891/92 и 1892/93 в одринската българска девическа педагогическа гимназия „Касъров" учителка е била сестра му Кипра, създала си добро име и връзки между учителството. Петър Сарафов е сметнал вероятно, че синът така ще бъде под по-сигурен контрол. Приемането на Сарафов в Одринската гимназия е станало не твърде лесно — след дълга преписка на баща му с екзархията и молби пред управляващия Одринската епархия — архимандрит Софроний. Софроний пише до екзарха, че ученикът Сарафов не е бил „за другаде никъде". Защо не е бил за друга¬де никъде, можем само да се досещаме: театралната страст до такава степен го е била завладяла, че се е отразила чувстви¬телно на успеха в училището и поведението му. (От справката, която направихме в класните книги на I софий¬ска мъжка гимназия, се оказа, че последният клас, който Сарафов е следвал, е III клас — учебна 1892/93 г. Дава му се препис за общия успех с дата 18. VIII. 1894 г. , т. е. цяла година след завършване на учебната 1892/93 г. (III клас). Тъй като Сарафов постъпва в Одринската гимназия (IV клас) през учебната 1894/95 г. , явно е, че учебната 1893/94 г. е пропиляна. Иначе не би му се дал преписът за успеха му с дата 18. VIII. 1894 г. Сарафов е бил приет в Одринската гимназия „пред вид, че Петър Сарафов (бащата на Кр. Сарафов, б. н.) имал известни заслуги по черковно-историческите работи". Вж. подробности — Петър Сарафов до ек¬зарха в Цариград — БАН, Архивен институт; Д-р Петър Берон и одрин¬ската българска мъжка гимназия „Д-р Петър Берон" — Сборник от ста¬тии и документи, съставили Ив. П. Орманджиев и д-р Ив. Ст. Пенаков, стр. 449—450) Когато пристига в Одрин, учителите готвят „Геновева". Още иеориентиран в новите условия, Сарафов отива на една от репетициите. Играл вече с такъв успех в „З о р а" с възрастни актьори, събирал лаври, новопристигналият авторитетно се намесил в режисурата. И учители, и ученици веднага разбрали, че пред себе си имат опитен театрал. В края на краищата, както ни разказа артистът, учителите решили той да играе главната роля. Учебната година Сарафов завършва с отличен успех и примерно поведение, за да продължи гимназиалното си образование в София. Сведения за ученичеството на артиста след Одрин нямаме, но ако съдим от спомените на брат му инж. Ник. Сарафов, интересът на младия театрал към сцената съвсем не ще е бил отслабнал. Защото „. . . брат ни често отиваше на театър и в желанието си и ние, по-малките, да видим някоя пиеса в „Славянска беседа" благодарение на неговите познанства с персонала на театъра се промъквахме безплатно в галерията". През 1895 г. министър на просвещението е Константин Величков. Видният писател и общественик, проявил голям интерес към изкуствата ни още като депутат на Областното събрание в Източна Румелия, създава на първо място Рисувалното училище. С живо чувство той се интересува и от теат¬ралното дело на младата държава. При една среща с тогавашния директор на „Сълза и смях" Радул Канели и с артиста Иван Попов, при която среща двамата театрали изтъкват нуждата от по-голяма държавна субсидия, от солидна, за сцена пригодена сграда, както и необходимостта от попълване артис¬тичния състав с академично школувани актьори, Величков се съгласява с почти всички искания, като на първо място обещава да учреди няколко стипендии за драматическо изкуство. Такива стипендии — две за мъже и две за жени — действително се създават и управителният комитет на „Сълза и смях" изработва реда и програмата за състезателния изпит. През септември 1895 г. столичните вестници дават гласност на обявения конкурс и, както разказва народният артист Иван Попов, в дирекцията на „Сълза и смях" постъпват няколко десетки заявления от кандидатствуващи. Научил за стипендията, деветнадесетгодишният Сарафов пламнал. „И аз горях от желание да се явя на конкурса — да взема една от стипендиите — разказва артистът, — но понеже бях малолетен, едва 19-годишен, трябваше да искам съгла¬сието на баща си. Колебах се дълго, понеже знаех отношението му към театъра, но най-сетне отидох при него. Когато му съобщих желанието си, той едва ли не припадна. - Още ли мислиш за това пусто театро — ме смъмра грубо и ме изгони. Отидох при брата си Борис. Имай търпение и не върши глупости — ме утеши той. Обещавам ти, че твоята работа ще наредя някак с татко. Брат ми тайно проверява кои са кандидатите за конкурсния изпит и вижда между тях хора: Петър Джидров с жена си, които по това време бяха основни учители, писателя Иван Андрейчин, тогава студент, и др. Тогава брат ми съобщава на баща ми, че кандидатите за изпита са сериозни хора, и го убеждава да даде съгласието си, тъй като е уверен напълно, че аз ще пропадна и ще мирясам, че никога повече няма да се занимавам с актьорство. На следния ден брат ми съобщи, че баща ми дава съгласието си. Едва ли тогава е имало по-щастлив човек от мене. Започнах трескаво да се готвя за конкурсния изпит. Репетирах при дядо К. Сапунов, който за мене бе най-големият авторитет. Изучавах ролите си в Борисовата градина, стигах дори до Драгалевци, за да не бъда смущаван от никого. Изпитът се състоя в края на август." Изпитните условия за мъже са били: един монолог от „Разбойници" — монологът на Карл Моор, един монолог от „Скъперникът" (Харпагон), монологът на Куздо от Базовата „Руска", одата на Ст. Михайловски „Бог", народната песен „Хубава си, моя горо" и по избор един монолог и едно стихотворение. Конкурсът се провел на сцената на „Славянска беседа". Между членовете на журито са били Иван Вазов, проф. Иван Шишманов, Радул Канели, Иван Попов, Димитър К. Попов , журналист и добър преводач на времето, проф. Иван Мърквичка и Иван Николаев, учител по пеене. В юбилейния сборник на К. Сарафов от 1921 г. народният артист Иван Попов ни предава спомена си от изпита на Сарафов: „Между кандидатите правеше впечатление едно младо сухичко момченце, което се бе явило на изпит с тесни и къси почти до глезе¬ните панталони и с едно бозово сетренце, на което бе останало само най-долното копче. О, това копче! Навярно от голямо смущение, като излезе на сцената, някак си машинално то ту го откопчаваше, ту го закопчаваше. Един от членовете на комисията почна силно да се дразни от това и пришепна на Канели, който седеше до него, да му обърне вниманието да стои мирно. Канели му възрази на френски, че това то прави от стеснение и ако му се забележи, съвсем ще се смути. Накрая го обърна на български и между другото каза: „Изглежда благонадеждно момчето. Щом има актьорска треска, от него може да се очаква н е щ о." Това младо сухичко момченце, за което Канели като режисьор предварително, без да ще, изказа своето мнение, бе Кръстьо Сарафов. Управителният съвет забавя обявяването на резултатите. Едва към средата на октомври, „след като станаха няколко продължителни и мъчителни заседания, в които станаха по преценката на кандидатите и кандидатките много остри дебати, обяви за издържали изпита следните лица: Гено Киров, Кръстьо Сарафов, Адриана Будевска и Вера Игнатиева. Радостта на Сарафов от спечеленото състезание е била неизказана и в края на октомври 1895 г. той заминава за Петербург.

Кръстьо Сарафов


Борис Сарафов



Comments: Post a Comment



<< Home

Archives

June 2006   July 2006   December 2006  

This page is powered by Blogger. Isn't yours?